четвъртък, 26 октомври 2017 г.

ВСИЧКО, КОЕТО ЗНАЕТЕ ЗА НЕОЛИБЕРАЛИЗМА, Е ПОГРЕШНО (от Бил Мичъл и Томас Фаци)



Нека го кажем нaправо: националният суверенитет стана безполезен в днешната все по-сложна и взаимозависима международна икономика. Задълбочаването на икономическата глобализация направи отделните държави все по-безсилни спрямо пазарните сили. Интернационализацията на финансите и растящото значение на мултинационалните корпорации подкопа способността на отделните държави самостоятелно да преследват социални и икономически политики - особено от прогресивен вид - и да осигуряват просперитет за своите народи. По този начин единствената ни надежда да постигнем някаква значима промяна е държавите заедно да "обединят" суверенитетите си и да ги прехвърлят на наднационални институции (като Европейския съюз), които са достатъчно големи и мощни, за да чуят гласовете им, като по този начин да възстановят на наднационално ниво суверенитета, който е изгубен на национално равнище. С други думи, за да запазят своя "истински" суверенитет, държавите трябва да ограничат своя формален суверенитет.

Ако тези аргументи звучат познати (и убедителни), това е така, защото ги чуваме от десетилетия. Прогресивните често подчертават как неолиберализмът е включвал (и включва) "отстъпление", "изсъхване" или "изчезване" на държавата, което от своя страна подхранва идеята, че днес държавата е "погълната" от пазара. Това е разбираемо, като се има предвид, че политическата и икономическа философия на водещи идеолози, като Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, подчертава ограничена намеса на държавата, повече свободни пазари и предприемачество. Това бе добре обобщено от станалата известна фраза на Рейгън: "Правителството не е решението на нашия проблем; правителството е проблемът ".

Това обаче не отговаря на емпиричните факти от последните десетилетия. Един бърз поглед върху размера на държавните разходи в страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) например показва, че има малък или никакъв спад в размера на държавата като процент от БВП; ако изобщо има нещо, то е тенденцията за нарастване на размера й (единственото истинско изключение е след 2008 г. Европа). Дори предполагаеми неолиберални правителства - като тези на Тачър и Рейгън - не намалиха публичните си разходи и бяха свързани с относително високи дефицити. Както отбелязват Мигел Кенеън и Джоузеф Коен, "наличните данни показват, че политиката и макроикономическите промени, осъществени в рамките на неолибералния политически режим, са по-сложни, отколкото често се приема". На първо място тe илюстрират основната идея, че главните капиталистически страни не се характеризират с изчезване на държавата. Всъщност фактите показват противоположното. Въпреки че неолиберализмът като идеология произтича от желанието да се ограничи ролята на държавата, неолиберализмът като политико-икономическа действителност е произвел все по-мощно намесващи се и все по-всеобхватни, и дори авторитарни, държавни апарати.

Процесът на неолиберализация доведе до широка и постоянна намеса на държавата, включително: либерализация на стоките и капиталовите пазари; приватизацията на ресурсите и социалните услуги; дерегулацията на бизнеса и по-специално на финансовите пазари; намаляване правата на работниците (преди всичко, правото на колективно договаряне) и по-общо - репресиране на трудовия активизъм; намаляване на данъците върху богатството и капитала за сметка на среднaта и работническa класa; съкращаване на социалните програми и т.н. Тези политики бяха систематично преследвани навсякъде в Запада (и наложени на развиващите се страни) с безпрецедентна решителност и с подкрепата на всички големи международни институции и политически партии. В този смисъл неолибералната идеология, поне в официалнoто й антидържавно представяне, не трябва да се счита за нещо повече от едно удобно алиби за това, което е била и по същество е – движен от държаватa политически проект, насочен към поставянето на командните сили на икономическата политика "в ръцете на капитала и преди всичко на финансовите интереси", както пише Стивън Гил. Днес капиталът продължава да зависи от държавата по същия начин, по който зависеше по времето на "Kейнсианството" – държавата трябва да контролира работническите класи, да спасява големите фирми, които в противен случай биха фалирали, да отваря пазари в чужбина и т.н. През месеците и годините последвали финансовата катастрофа от 2007-9 г. продължаващата зависимост на капитала и капитализмa от държавата в епохата на неолиберализма стана очевадна, тъй като правителствата на САЩ и Европа, и на други места спасиха финансовите си институции от банкрут в размер на трилиони долари/евро. В Европа, след избухването на т. нар. "Криза на еврото" през 2010 г., това бе придружено с многостепенна атака на следвоенния европейски социален и икономически модел, насочена към преструктуриране и преустройство на европейските общества и икономики по начин, който облагодетелства капитала.

Въпреки това (погрешното) разбиране, че неолиберализмът предполага отстъпление от страна на държавата, продължава да e характерна черта за Лявото. Това допълнително се усложнява от идеята, че държавата е капитулирала пред силите на глобализацията. Конвенционалната мъдрост твърди, че глобализацията и интернационализацията на финансите са сложили края на ерата на националните държави и тяхната способност да провеждат политики, които да не съответстват на диктатите на глобалния капитал. Но доказателствата подкрепят ли твърдението, че националният суверенитет наистина е достигнал края на дните си? Твърденията, че сегашната фаза на капитализма фундаментално подкопава жизнеспособността на националната държава, често се отнасят до известната трилема на харвардския икономист Дани Родрик. Преди години Родрик очерта онова, което нарече своята "невъзможна теорема", в която се казва, че "демокрацията, националният суверенитет и глобалната икономическа интеграция са взаимно несъвместими: можем да комбинираме всеки два от трите, но никога не трите едновременно и напълно". Казано просто - тъй като националните държави налагат транзакционни разходи, ако искате истинска международна икономическа интеграция, трябва да сте готови да се откажете от националния си суверенитет (чрез създаването на система на регионален / глобален федерализъм, който да приравни демократичната политика към глобалните пазари).

През годините политическите сили, обхващащи целия избирателен спектър, умело използваха трйлемата на Родрик, за да представят неолибералните политики, включващи ограничаване на демокрацията на участието и националния суверенитет като "неизбежна цена, която плащаме за глобализацията". Дори онези отляво, които твърдят, че се противопоставят на неолиберализма, често се позовават на невъзможната теорема, за да оправдаят твърдението, че националната държава е "свършена". Но Родрик нямаше предвид това. Противно на конвенционалната мъдрост, той признава, че международната икономическа интеграция далеч не е "истинска"; всъщност тя остава "забележително ограничена". Дори в нашия предполагаемо глобализиран свят, въпреки разцвета на транснационалните компании и вериги за доставки, все още има значителна несигурност на валутния курс; все още съществуват значителни културни и езикови различия, които изключват пълната мобилизация на ресурсите отвъд националните граници, което се демонстрира от факта, че развитите индустриални страни обикновено проявяват големи количества "домашна пристрастност"; все още има висока степен на корелация между ставката на националните инвестиции и тази на националните спестявания; все още съществуват сериозни ограничения за международната мобилност на труда; а капиталовите потоци между богатите и бедните нации сa значително по-малки, отколкото теоретичните модели предвиждаха. Същото може да се каже и днес (почти 20 години след публикуването на статията на Родрик). Следователно, трилемата е вярна от теоретична гледна точка, но няма голямо значение за реалността освен като политически инструмент или самоизпълняващо се пророчество.

По-общо казано, както обясняваме в новата си книга "Възвръщането на държавата: Прогресивна визия на суверенитета за пост-неолиберален свят", глобализацията, дори и в нейната неолиберална форма, не е била резултат от някаква вътрешноприсъща капиталистическа или технологично ориентирана динамика, която неизбежно води до намаляване на държавната власт, както често се твърди. Напротив, това бе (е) процес, който бе (е) активно формиран и насърчаван от държавите. Всички елементи, които свързваме с неолибералната глобализация - делокализация, деиндустриализация, свободно движение на стоки и капитали и т.н., в повечето случаи бяха (са) резултат от избори, направени от правителствата. По-общо казано, държавите продължават да играят решаваща роля за насърчаването, утвърждаването и поддържането на неолибералната международна рамка (макар че изглежда, нещата се променят), както и за установяване на вътрешните условия, позволяващи процъфтяването на глобалното натрупване. В същото време не може да се отрече, че в много отношения - способността да се насърчава местната индустрия по отношение на чуждите; да се постигат фискални дефицити; да се управлява паричното предлагане; да се налагат мита и данъчно облагане; да се регулира вноса и износа на стоки и капитали и т.н. - икономическият суверенитет, включително и в развитите капиталистически икономики, сега е по-ограничен отпреди.

До голяма степен обаче това е резултатът от умишлено и съзнателно ограничаване на държавните суверенни права от националните елити чрез процес, известен като деполитизация. Различните политики, приети от западните правителства за тази цел, включват:

1) Намаляване на правомощията на парламентите спрямо изпълнителната власт и превръщането им във все по-малко представителни (например чрез преминаване от пропорционални парламентарни системи към мажоритарни);

2) Превръщане на централните банки във формално независими от правителствата;

3) Приемане на политика за “целена инфлация” - подход, подчертаващ ниската инфлация като основна цел на паричната политика, изключващ други нейни цели, като например пълната заетост - като доминиращ подход при изготвянето на политиката на централните банки;

4) Приемане на обвързани с правила политики - относно публичните разходи, дълга като дял от БВП, конкуренцията и т.н., като по този начин се ограничава това, което политиците могат да направят според желанието на избирателите си;

5) Поставяне на разходните департаменти в подчинено положение спрямо министерствата на финансите;

6) Повторно приемане на системи за фиксирани обменни курсове, като например еврото, които строго ограничават способността на правителствата да упражняват контрол върху икономическата политика;

7) Ограничаване капацитета на правителствата да регулират в полза на обществените интереси посредством така наречените механизми за уреждане на спорове между инвеститорите и държавата, които в днешно време са включени в повечето двустранни инвестиционни договори (от които повече от 4000 са в действие) и регионални търговски споразумения (като FTAA и TPP);

и най-вече може би:

8) Предаване на националните прерогативи на наднационалните институции и супер-държавните бюрокрации като ЕС.

Причината, поради която правителствата избират доброволно да "вържат ръцете си", е твърде ясна: както се показва от случая с ЕС, създаването на самоналожени "външни ограничения" позволява на националните политици да намалят политическите разходи за неолибералния преход, което ясно включва непопулярни политики -  оправдавайки се чрез институционализирани правила и “независими” или международни институции, които на свой ред са представени като неизбежен резултат от новите, сурови реалности на глобализацията, изолирайки макроикономическите политики от народните оплаквания.

Войната за суверенитета е по същество война за демокрацията. Този процес е доведен до най-крайните си заключения в Западна Европа, където Договорът от Маастрихт (1992) внедри неолиберализма в самата структура на ЕС, ефективно изключвайки "кейнсианските" политики, които са били обичайни през предходните десетилетия.

Като се има предвид войната на неолиберализма срещу суверенитета и криминалните последици от деполитизацията, не би трябвало да е изненада, че "суверенитетът се превръща в главна рамка на съвременната политика", както отбелязва Паоло Гербаудо. Също така е съвсем естествено въстанието срещу неолиберализма да се формира преди всичко под формата на искания за ре-политизиране на националните процеси на вземане на решения, т.е. за по-демократичен контрол върху политиката (и по-специално върху разрушителните глобални потоци освободени от неолиберализма), което неизбежно може да се упражнява единствено на национално равнище при липса на ефективни наднационални механизми за представителство. ЕС очевидно не е изключение: в действителност той (правилно) се възприема от мнозина като въплъщение на технократско управление и елитарно отчуждение от масите, както се демонстрира от гласуването за Брексит и от широко разпространения евроскептицизъм, поглъщащ континента. В този смисъл, както твърдим в книгата, левичарите не трябва да виждат Брексит - и по-скоро настоящата криза на ЕС и на паричния съюз - като причина за отчаяние, а по-скоро като уникална възможност за прегъръщане (отново) на прогресивна, еманципираща визия за националния суверенитет, за отхвърляне на неолибералната усмирителна риза и за въвеждане на истинска демократично-социалистическа платформа (която би била невъзможна в рамките на ЕС, да не говорим за еврозоната). За да постигнат това обаче, те трябва да се съобразят с факта, че суверенната държава, далеч от безпомощността, все още притежава средствата за демократичен контрол върху икономиката и финансите на нацията, че борбата за национален суверенитет, в крайна сметка, е борба за демокрация. Това не трябва да става за сметка на европейското сътрудничество. Напротив, като позволи на правителствата да увеличат максимално благосъстоянието на своите граждани, това би могло и трябва да предостави основата за обновен европейски проект, основан на многостранно сътрудничество между суверенни държави.


Източник: Social Europe


Превод от английски: Райчо Марков

Няма коментари:

Публикуване на коментар