сряда, 4 януари 2017 г.

ЧАСТ 12 – ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО - ИКОНОМИЧЕСКИ РАСТЕЖ И ФИНАНСОВАТА СИСТЕМА (от Eric Tymoigne)

Парите са кръвта на капиталистическото предприемачество, а същността на финансите е доставката на пари сега срещу пари в бъдеще. Поради това, добре развитата финансова система е от изключителено значение за икономическата активност в капиталистическата икономика. Колкото по-широк е обхватът на записите на заповеди, които могат да бъдат издадени, толкова по-гъвкава и отговаряща на нуждите на производствената система е финансовата система. Домакинствата не могат да финансират закупуването на жилище с кредитни карти, а няма смисъл в супермаркета да се пазарува с 30 годишни ипотечни записи. Докато всичко това може да изглежда очевидно, сред икономистите има разделение относно значението на финансите за икономическата дейност. В крайна сметка, това разделение произлиза от виждането как да се изучава икономиката, което Джон Мейнард Кейнс характеризира като Икономика на реалната размяна срещу Икономика на монетарното производство.

Преди да ида по-далеч, искам да предупредя за предпазливост. Икономистите и сметките за националния доход използват думата “инвестиции” по специфичен начин. Инвестиране означава добавяне към сумата на реалните активи, т.е. нарастващи производствени възможности. Човек не може да инвестира в акции, облигации и други финансови активи, а само в машини и суровини (знанието също е област, на която икономистите поставят ударение). Изборът на портфолио, което обикновено се има предвид, когато хората говорят за (финансово) инвестиране, не е същото като (физическото) инвестиране.

Икономиката на реалната размяна / The Real Exchange Economy (REE)

Паричното предлагане е воал

До 80-те години повечето икономисти вярваха, че финансите са неутрални, т.е. нямат значение за икономическата дейност, което е продължение на Количествената теория за парите. Изучаването на размяната вътре в бартерната икономика с малки независими производители (мислете за фермерите с техните малки парчета земя) се счита за задоволителна приблизителност за разбиране на основата на капитализма:

“Въпреки значението на бизнесите и парите в нашата реална икономика, и въпреки многобройните и сложни проблеми, които те повдигат, основната характеристика на пазарната техника за постигане на координация е напълно изложена в простата икономика на размяната, в която няма нито бизнеси, нито пари.” (Friedman 1962, 13)

Въпросът е да се разбере как пазарната размяна помага на икономическите единици да управляват преобладаващия, естествен недостиг на ресурси чрез разпределянето на ресурсите според даден набор от първоначално разположение, предпочитания и техники на производство. След като веднъж това е разбрано, паричното предлагане може да бъде добавено към анализа, но това не променя нещо значително. То само изглажда размяната, няма някакво собствено значение, и затова няма въздействие върху разположението, производството и разпределението. Капитализмът е бартерна икономика с пари.

Казано по отношение на финансовата индустрия, за финансовите пазари и банките може да се мисли като за институции, използвани от икономическите единици за заемане и отдаване на заем на текуща продукция; финансите са пазар за междувременно производство:

“Теоритично може да се предположи, че предприемачът заема в натура тези потребителски стоки от капиталистите и след това ги изплаща в натура във формата на заплати и ренти. В края на производствения процес той изплаща заема от собствения си продукт или директно, или след като го размени за други стоки. […]Ако тази процедура е приета от всички предприемачи, които работят със зает капитал, конкуренцията би довела до опредлен лихвен процент, който би трябвало да бъде плащан на капиталистите във формата на една или друга стока. […] Сега, ако парите са това, което е давано на заем при същия лихвен процент, те не са нищо повече от едно було, скриващо процедурата, която, от чисто формална гледна точка, би могла да се осъществява и без тях." (Wicksell 1898, 103-104)

Да допуснем, че имаме бартерна икономика, в която производството на картофи е единственото производсто, и в което на работниците и на другите, изкарващи доход, се заплаща в картофи. Спестилите картофи могат да идат на пазара, където отдават на заем картофите си на тези икономически единици, които засаждат картофи – картофените инвеститори. Следващата година ще има повече картофи, отколкото са били засадени, тъй като от всеки картоф израстват повече картофи - пределното производство на картофи. Това пределно производство е в основата на лихвената стойност, изкарана от спестителите на картофи – тяхната награда е повече картофи в бъдеще, което означава, че обслужването на лихвата и главницата създава автоматично търсене за продукцията (което плащането на заплати също прави). Към тази история може да се добавят и монетарните съображения, но те не добавят нищо ново към разбирането на това, което става във финансовата индустрия. Паричното предлагане и другите финансови претенции са само претенции към производството, т.е. паричното предлагане е само средство за размяна.

Монетарните съображения са неуместни и “целите на агентите, определящи техните действия и планове, не зависят от някакви номинални величини. Агентите се интересуват единствено относно “реални” неща като стоки […], отдих и усилия” (Hahn 1982, 34). По този начин икономическите единици се стремят да се включат в най-производителните икономически дейности, за да произведат максимално най-много по отношение на предпочитанията си. Пазарите са там, за да им помогнат да открият най-производителните икономически дейности по най-ефективния начин. Този начин на мислене идва от австрийските икономисти Bawerk и Menger  от поне 19-ти век.

В много днешни макроикономически модели това обяснение е опростено дори още повече като са отстранени и пазарите, а се допуска съществуването на един земеделец, който е едновременно спестител и инвеститор (както и производител/потребител и работодател/работник-служител). Той днес спестява картофи, за да ги засади. Сумата, която е спестил (и инвестирал) зависи от наградата, която получава следващата година. Наградата е пределното производство на картофи.

Финасите и икономиката

Това разбиране за финансите се приписва на специфична теория за икономическия растеж. Икономическият растеж е движен от “факторите на предлагането”, т.е. скоростта на растежа при входа: физически капитал (“машини”) и труд. Финансите помагат на икономическия растеж, защото способността за инвестиране (т.е. нарастването на физическия капитал: Kt = Kt-1 + It-1) зависи от способността за спестяване и същността на финансите е да разпредели спестяванията – спестяванията движат инвестициите.


Връщайки се обратно към картофената икономика, за да можем да имаме повече картофи догодина, някой трябва да спести днес. Да кажем, че в година 0 насадим 1 картоф, в година 1 имаме два картофа. За да получим 3 картофа в година 2, не трябва да консумираме картоф и половина през година 1. Разбира се спестяването е болезнено, защото трябва да ядем по-малко картофи, затова спестяването трябва да бъде възнаградено (още един картоф в повече следващата година). Тогава въпросът е: наградата заслужава ли си болката? Графичният начин за представяне на всичко това е пазарът за отдаваните на заем фондове (Фиг. 1).

Фиг. 1: Пазарът на отдаваните на заем фондове



Икономическите единици се срещат на пазара, за да заемат и отдадат на заем текущата продукция – “картофи”. Колкото по-висока е лихвата за спестяванията, толкова повече спестявания има, т.е. толкова повече икономическите единици намаляват текущото си потребление и предоставят картофи на икономическите единици, които инвестират. Лихвеният процент трябва да нарасне, тъй като колкото повече е сумата на спестяването, толкова по-голяма е болката. Разбира се лихвеният процент е физическа награда, реален лихвен процент, повече картофи в бъдеще. Спестителите/заемодателите не се интересуват от монетарни приходи, така че техните кредитни стандарти са поставени в реални условия.

Обратното се случва с тези, които засаждат картофите/заемополучателите. Стимулът за инвестиране намалява заедно с увеличаването на изплащаната на спестителите награда. Причината за това е намерена в производствения процес. Когато са засаждани повече картофи, плодородието на определената площ земя намалява и по този начин един засаден картоф ще произведе по-малко картофи. Така инвеститорите могат да си позволят да плащат по-малка награда за всеки допълнителен инвестиран картоф. Изразено с техническа терминология, пределната продуктивност на капитала намалява с нарастването на използвания в производствения процес капитал при дадените други разходи.

Правителството също може да дойде на пазара и да заеме реални ресурси:

“Фундаменталната цел на правителството е да заеме дадена сума реални ресурси, а не дадена сума пари.” (Friedman 1952, 690)

Това води до добре познатия ефект “на изтласкването” (Фиг. 2). Когато правителството влезе в пазара на отдаваните на заем фондове, реалният лихвен процент се покачва и частните инвестиции намаляват. Да допуснем, че пазарът е в равновесие без правителството (Фиг. 1). Когато правителството дойде да заеме картофи (Фиг. 2), то се съревновава с частния сектор за текущата сума от спестени картофи. Както за всеки друг пазар, по-голямото търсене на нещо повишава цената на това нещо. Това е пазар за заемане на картофи, така че лихвеният процент ще нарасне, докато пазарът не намери ново равновесно състояние. По-високата лихва намалява стимула за инвестиране.

Фиг. 2: Ефект на изтласкване


Икономиката на монетарното производство / The Monetary Production Economy (MPE)

Парите са всичко

Някои икономисти твърдят, че капитализмът не е просто бартерна икономика с пари в нея. Капитализмът е монетарна икономика, т.е. икономика, в която разположението, производството и разпределението са повлияни от монетарни/номинални стимули. Докато икономическите единици могат да настроят номиналните награди така, че да са взети под внимание инфлацията и данъците, номиналните придобивки не се управляват от подчертаващите ги физически променливи. Вместо това, налице е обратното – номиналните резултати управляват реалните резултати.

По този начин, докато виждането на Икономиката на реалната размяна отдава малка или никаква роля на монетарните съображения в основната си рамка, Кейнс отбелязва, че това противоречи на начина, по който функционира капитализмът:

“Класическата теория предполага, че […]единствено очакванията за повече продукция […] ще накара [един предприемач]да предложи повече работни места. Но в една предприемаческа икономика това е погрешен анализ за природата на бизнес калкулациите. Предприемачът се интересува не от сумата на произведената продукция, а от сумата пари, която ще остане за него. Той ще увеличи производството си, ако, правейки това, очаква да увеличи паричната си печалба, дори и ако печалбата му представлява по-малко количество продукция отколкото преди. […] Така класическата теория ни проваля и в двете направления, ако мога така да се изразя, ако се опитаме да я приложим за предприемаческата икономика. Тъй като не е вярно, че търсенето на работна ръка от страна на предприемачите зависи от дела на продукцията, която се пада на предприемача; нито пък е вярно, че предлагането на труд зависи от дела на продукцията, която ще се падне на труда.” (Keynes 1933c (1979): 82–83)

Монетарните съображения са решаващи за началото и края на производствения процес. Бизнесът се нуждае от монетарни инструменти, за да започне производствения процес, защото работниците и продавачите на суровини искат монетарни плащания. Бизнесът преценява целесъобразността на дадена икономическа дейност (и тогава назначава хора за тази дейност) по отношение на възможността за генериране на достатъчно голяма монетарна печалба. Фирмите и техните работници и служители не са заинтересувани да консумират това, което произвеждат. Те са заинтересовани да продадат продукцията си за парични приходи. Връщайки се обратно към нашия картофен земеделски производител, неговите работници не искат да им бъде заплащано в картофи, а и фермрът не се интересува от производството на картофи. Така, дори и ако даден индивид е всоко мотивиран и много опитен в производството на картофи (пределната му продуктивност е много висока), този индивид няма да бъде назначен, ако се очаква, че продуктът, който той ще произведе, няма да може да се продаде с достатъчно висока печалба.

По този начин монетарните стимули имат силно влияние върху нивото и организацията на производството. Veblen изтъква това чрез разграничаването на гледната точка на инженера от тази на бизнесмена. От инженерна гледна точка целта е да се произведе колкото се може повече картофи, за да се реши физиологическия проблем (глад). От тази гледна точк, целта е да се намерят най-продуктивните начини за производство на изобилие от картофи. От предприемаческа гледна точка единственото нещо, което има значение, е генерирането на монетарна печалба. Това може да води и до саботиране на производството (остави незасадени площи, остави картофите да изгният), за да се поддържа изкуствен недостиг на картофи. В действителност капиталистическите техники на производство са толкова продуктивни, че ако се оставят без контрол, могат да смъкнат цената на картофите до нула. Предлагането на картофи трябва да бъде ограничено. Така оскъдността не е естествено състояние, вместо това тя е изискване на икономика, която се управлява от капиталистическите бизнеси.

Докато изобилието е възможно, то то не е жизнено икономическо състояние за капитализма.

Защо монетарните стимули имат значение? И кои са другите последствия?

Част от отговора е, че банките са в бизнеса с търгуването на записи на заповеди, който включва монетарни (а не натурални) плащания. Друга част е свързана с участието на държавата в монетаризирането на икономиката чрез налагането на парични дългове (данъци). Ако се фокусираме върху ролята на банките, акцентът на монетарните стимули се инициира в два етапа на кредитните операции:

1. Банките преценяват възможността за плащане на основата на кредитни стандарти зададени в монетарен смисъл: “нормално” номинално обслужване на дълга спрямо монетарен доход, или “нормална” номинална сума от ликвидни активи.

2. Длъжниците към банките трябва да правят плащания в монетарен смисъл. Те не могат да плащат на банките с картофи.

Освен въздействието си върху стимулите, банковите операции имат няколко важни макроикономически последици:

1) Банките не са ограничени в издаването на кредити от текущите спестявания. Както бе отбелязанао в част 10, банките не са в бизнеса на отдаването на заем на нещо, което те притежават. Те не отдават на заем парите на хората, те не отдават на заем резерви и те не отдават на заем картофи от името на спестителите.

2) Обслужването на дължимите към банките дългове не създава автоматично търсене за текущото производство: плащанията към банките унищожава паричните придобивки на небанковите икономически единици. Отново, зад банките няма спестители, искащи картофите си обратно заедно с лихвите (в картофи).

3) Очакваното търсене/продажби на стоки и услуги става ключово за икономическата дейност. Фирмите назначават работници и служители и използват съществуващите производствени възможности единствено, ако вярват, че ще са в състояние да продадат продукцията си и направят достатъчно високи парични печалби.

4) В този вид икономика притеснения относно покупателната способност, макар и уместни, обикновено са засенчени от загрижеността относно ликвидността и платежеспособността. Икономическите агенти са по-щастливи, ако покупателната им сила се увеличава, но обикновено икономическите агенти обръщат много по-голямо внимание на рисковете на балансовия лист: “Ликвидността е фундаментален, постоянно възникващ проблем, при който хората организират повечето от паричните си постъпления и плащания на договорна база в бъдещето. За бизнесите и домакинствата в реалния свят балансирането на входящите потоци и изходящите потоци в и от чековите им книжки, за да се балансира ликвидността, е най-сериозният проблем, който срещат всеки ден от живота си.” (Davidson 2002: 78). Да кажем, че работниците работят 1 час и изкарват заплата w = $5 и всеки месец трябва да плащат дългово задължение CC = $2, за да обслужват дълговете си, и да допуснем, че общото ценово равнище е P = $1. Реалната заплата, изкарана от работниците е w/P = 5, а чистата заплата на работниците е wCC = $3. Да предположим, че работниците получат увеличение, което удвоява заплатата им, така че сега w = $10 и общото ценово равнище също се удвои P = $2. Реалната заплата е непроменена, но капацитетът на работниците да посрещнат дълговите си задължения е много по-добър, wCC = $8.

5) “Неутралността е […] ограничена до света на “хеликоптерния икономикс” (Gale 1982: 15). При капитализма паричното предлагане не се пуска от хеликоптер. Създаването му е ендогендно (вътршносистемно) по отношение на икономическия процес и идва с едновременното създаване на дълг, който изисква монетарни плащания. Тези монетарни плащания принуждават икономическите единици да фокусират вниманието си върху монетарните съображения в процеса на вземането на решенията си.

6) Елиминаирането на пазарния излишък чрез понижаването на цените на производството може да не е жизнено решение. Фирмите трябва да са сигурни, че могат да продадат произведената продукция при достатъчно висока цена, която генерира парични приходи, позволяващи им да платят на кредиторите си и да реализират парична печалба. Ако цените спаднат твърде много, възниква дългова дефлация и пазарните механизми насърчават финансова нестабилност (спадащите цени водят до повече излишна продукция) (виж част 14).

7) Текущото спестяване не насърчава текущите инвестиции, спестяването обезсърчава инвестициите: Фирмите няма да инвестират, ако текущото харчене (и продажбите) спада. Спестяването не е отложено потребление, защото на спестителите не се плаща в натура, още повече, че спадането на продажбите води до уволнения и по този начин до загуба на заплати.

По този начин, поради монетарните съображения, икономическият растеж е движен от условията на търсенето. Така обикновено очакваните продажби са твърде малко, за да оправдаят всички, които искат да работят, така че постоянно е налице непълно използване на ресурсите. В допълнение, не съществува дадено състояние на икономиката (“естествена” норма на растеж), която да е независима от текушите условия на търсенето. Ако производственият капацитет започне да се използва напълно, фирмите инвестират в разширяването му.

Финанси и икономика

Първата фаза на икономическия процес е да се потърси кредит от банка (фаза на финансиране). Ролята на банките е да преценят, дали очакванията на фирмите са разумни. Банките предоставят кредит на всеки, който идва в офисите им, иска кредит, и когото те счетат за кредитоспосбен. Стандартите за кредитоспособност уреждат редица икономически единици (мислете за икономически единици с различен сбор от кредитни точки). Банките таксуват по-скъпо икономическите единици с по-нисък кредитен рейтинг и им ограничават кредита (Фиг. 3).


Фиг. 3: Пазарът на банковия кредит


След като веднъж им е бил издаден кредит, бизнесите могат да закупят ресурсите, нужни им за започването на производството, което да задоволи очакваното търсене. Това ще повиши ли инфлацията? Част 11 отбелязва, че ако нарастването на кредитите насърчава намаляването на производството или оскъпява цената на единица труд, тогава да; все пак обаче, обикновено икономиката работи под нивото на пълна заетост и може да се настрои към покачването на разходите за заплати и харченето.

Следващата стъпка (фазата на набавяне на фондове) е фактически да се продаде това, което е произведено. Ако очакванията са правилни или са били твърде песимистични, цялата продукция е продадена; в противен случай има останал инвентар (залежала продукция). След като веднъж са продали продукта си, фирмите изплащат обартно дълговете си към банките. След като дълговете и разходите са платени, фирмите реализират печалба, т.е. нетното им състояние/богатство/капитал нараства. Ако не са реализирали парични приходи или са твърде малки, в крайна сметка бизнесът може да затвори врати. Домакинствата също спестяват част от доходите, които получават, което увеличава нетното им състояние/богатство/капитал, но намалява потенциалната печалба на фирмите. Фирмите могат да се опитат да хванат част от спестения от домакинствата доход чрез издаването на ценни книжа за финансиране на придобиването на активи и/или за рефинансиране на дълговете си.

По този начин спестяването е крайният резултат на икономическия процес, а не началото му. То има значение по време на изплащането, но не във фазата на финансирането. По това време, както във всяко време, лихвените стойности са движени от монетарните условия. Едно от тези монетарни условия е политиката на централната банка относно основния лихвен процент, която има силно въздействие върху всички останали номинални стойности, което се предава чрез каналите на цената и портфолиото (и разбира се икономическите единици се съобразяват с номиналните лихвени стойности поради въздействието им върху ликвидността и платежеспособността). Като такива, правителственият дефицит и инвестиции могат да нямат голямо въздействие върху лихвените стойности.

Отвъд стимулите: ролята на макроикономическите сили

Докато монетарните стимули са централни за действащата в капиталистическата икономика динамика, подходът на монетарно произвждащата икономика твърди също, че не може да се използва микроикономически анализ при извличането на заключения относно икономиката като цяло. Когато се осланяме на заключения, извлечени от изучаването на това как икономическите единици вземат решения в изолация (микроикономиката), можем да пропуснем финансовата взаимозависимост, която съществува между икономическите единици. Когато тези финансови взаимозависимости са взети под внимание, те водят до контраинтуитивни заключения по отношение на личния опит.

Например, на индивидуално ниво, доходът е независим от харченето (едно домакинство не изкарва повече, ако харчи повече); все пак обаче, националният доход НЕ е независим от харченето (разходите). Колкото повече се харчи, толкова повече се изкарва: GDP = C + I + G + NX. За по-просто – колкото повече хората харчат, толкова повече хора са заети и по този начин толкова по-голям брой хора изкарват доход. Когато някой харчи, това създава доходи за други.

Така погледнато, спестяването не може да бъде началото на икономическия процес за една икономика. Доходът позволява спестяване, но, на макроикономическо равнище, харченето създава дохода и следователно харченето създава спестяването. Уравнението за печалбата на Калеки е хубав начин за покзаване на това за спестяванията на бизнесите:

UnD = CU – SH + I + DEF + NX

UnD е макроикономическата печалба (спестяванията на фирмите), С нивото на потребление, I е нивото на инвестициите, DEF е правителственият дефицит, NX е нетният износ, SH е спестяването на домакинствата, CU е потребление от печалбата.

Ясно е, че в противоречие на подхода за икономиката на реалната размяна, спестяването се разграничава от инвестициите. Спестяването е увеличаване на нетното богатство/състояние/капитал; финансово натрупване е. То е различно от физическото натрупване, което са инвестициите. В подхода за икономиката на реалната размяна спестяването и инвестициите е едно и също нещо – физическо натрупване. За подхода на монетарно произвеждащата икономика това е неуместно, защото капиталистическите икономики са монетарни икономики, така че доходът е изкарван в парична форма и спестяванията се правят в парична форма.

Нещо повече - на макроикономическо ниво е невъзможно да се трансферира доход през времето чрез спестяването му. Всъщност, при положение, че националният доход е управляван от харченето, когато спестовността нарасне, националният доход намалява. Единственият начин за трансфериране на доход през времето е чрез инвестирането му, т.е. чрез закупуване на стоки и услуги с цел поддържане или увеличаване на производствените възможности; все пак, непотребяването (спестяването) депресира инвестициите. Ако хората консумират по-малко картофи, няма стимул да се засади останалия излишен инвентар от картофи за производството на повече картофи.

Заключения

Паричното предлагане никога не е неутрално в монетарно произвеждащата икономика. Паричното предлагане се използва не само като средство за размяна, но също и като средство за плащане, така че то трябва да присъства при всички стъпки на икономическия процес, за да може този процес да работи гладко. Няколко заключения могат да се направят от това виждане:

1) Икономическата система не е ограничена от нивото на спестяванията. На макроикономическо равнище спестяванията се създават от харченето/разходите.

2) Финансовата система съществува, за да предоставя финансови ресурси за най-печелившите икономически дейности. Тези дейности могат да са продуктивни или не, ефективни или не, полезни или не; тези критерии не са от значение при решението за предоставяне на фондове. Финансилизацията на икономиката е отдалечило бизнесите от производството на стоки и услуги.

3) Банките не са посредници: те не отдават на заем от името на спестителите. Банката не отдава нищо на заем, тя е търговец на записи на заповеди, които изискват монетарни плащания.

4) Когато правителството увеличи дефицитното си харчене, това стимулира продажбите и създава по-голям монетарен доход, което засилва икономическата активност, освен ако икономиката не е вече при пълна заетост (в който случай цените се повишават). Правителственият дефцит не причинява ефекта на изтласкване, защото финансите не са ограничен ресурс (те не са базирани на спестяванията), а производството е движено от търсенето (ако правителството търси повече продукция, повече продукция е произведена).

5) Монетарните стимули са изключително важни, защото дължимите към банките дългове и правителството (чрез данъците) създават нужда от наличието на надежден поток от бъдещи монетарни доходи.

6) Обикновено икономиката е под нивото на пълна заетост, защото обикновено е срещу монетарните стимули да е при пълна заетост (не е печеливша, или толкова печеливша в монетарен смисъл). Насърчаването на спестовност обезкуражава икономическата дейност, защото печалбата намалява заедно с намаляването на продажбите. Не съществува пазар за междувременна продукция.

7) Реалните резултати са управлявани от монетарните резултати: Всичко, което е монетарно печелившо и изпълнява стнадартите за кредитоспособност, ще бъде финансирано. Финансовата сцена позволява създаването на продукция, а продукцията потенциално се използва за повишаване на производствените възможности по време на фазата на използването на финансите.

Освен всички тези последици, част 13 показва, че икономическата дейност изисква поне един икономически сектор да влезе в дълг, за да може икономическата дейност да продължи.

Заключение

Начинът, по който финансите би трябвало да се разглеждат в икономическия анализ, е обект на остри разделения сред икономистите. Тези разделения в крайна сметка произлизат от много различните постановки, използвани за прилагането на икономическата наука. Това разделение е старо и може да се намери в дебатите между Malthus и Ricardo: “Не мога да се съглася с Adam Smith, или с г-н Malthus, че номиналната стойност на стоките или само техните цени, са това, което влиза в сметките на търговеца.”(Ricardo 1820 (1951): 26). Тези различни постановки водят до много различни предписания за иконоическата политика, почиващи върху много различно разбиране относно работата на финансовата система по отношение на останалата част от икономиката. Част 15 показва, че много от тези различия могат да се сведат до различното разбиране на същността на монетарните инструменти: За Икономиката на реалната размяна монетарните инструменти са само стоки и по този начин търсенето на пари е също търсене на продукция; за монетарно произвеждащата икономика монетарните инструменти са финансови инструменти.

Превод: Райчо Марков

Източник: New Economic Perspectives


Няма коментари:

Публикуване на коментар