петък, 30 декември 2016 г.

ИНФЛАЦИЯ - ЧАСТ 11 - ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО (от Eric Tymoigne)

Свършихме с изучаването на банковите операции. Следващата стъпка е да ги внедрим в анализа на макроикономическите проблеми и тази част започва темата като се фокусира върху инфлацията. Когато се спомене думата “инфлация”, обикновено се свързва с разходите за купуването на новопроизведени стоки и услуги с цел потребление. Друг вид инфлация се отнася до цените на активите, т.е. цената на непроизводствените стоки и на предишно произведените стоки. Тази част не изучава инфлацията в цената на активите, което се отнася до теориите за лихвените стойности.

Теории за цените на общото производство

Има два основни начина за категоризиране на съществуващите обяснения на инфлацията (и дефлацията): монетарни обяснения и реални обяснения (“реални” означава такива, които са свързани с производството). По-долу са две популярни теории, основани на това категоризиране.

Количествена теория за парите / The Quantity Theory of Money (QTM): Монетарно виждане за инфлацията

QTM започва с идентичността MV PQ, като М е паричното предлагане, V е скоростта на обращението на парите (скоростта, при която паричното предлагане циркулира за да изпълни всички необходими транзакции), Р е ценовото равнище, а Q количеството произведена продукция. Идентичността е тавтология. Тя само казва, че сумата от транзакции за стоки и услуги (PQ) е равна на сумата от финансови транзакции, необходими за изпълнението на тези транзакции. За да може да се получи теория за цената на общото производство (Количествена теория за парите – QTM), трябва да се направят някои допускания относно всяка от променливите и да се направи причинно-следствен аргумент. Количествената теория за парите допуска, че:

H1) M е константа (или расте с константна величина) и се контролира от централната банка чрез паричния мултипликатор;

H2) V е константа (навиците за плащаннията са стабилни);

H3) Q е константа на нивото си при пълна заетост (Qfe) или расте със своята константна “естествена” стойност (gQfe). Условията на предлагането (производствения капацитет) се очаква да бъдат независими от условията на търсенето (харченето за стоки и услуги).

Като се има предвид този набор от хипотези, имаме:

P = MV/Qfe

Или в смисъл на ставка на нарастване (V е константа, така че ставката на нарастването е нула):

gP = gM – gQfe

Ако паричното предлагане нараства повече от естествената стойност на икономическия растеж, има известна инфлация (gP > 0). Ако gM = 2%, а gQfe = 1%, тогава gP = 1%. Ако централната банка увеличи темпа на нарастване на паричното предлагане, инфлацията нараства със същата процентна ставка, докато темпът на нарастване на производството е непроменен. Инфлацията има монетарен произход.

Икономическата логика, в смисъл на ценово равнище, е следната: Първо, да допуснем, че известно количество пари попадне в ръцете на икономическите единици. Как? Милтън Фридмън е известен с твърдението си, че икономистите не трябва да се интересуват как паричното предлагане влиза в икономиката; може да се допусне, че то пада от хеликоптер. Изхождайки от H1), може да се каже, че централната банка инжектира резерви, което води до голямо нарастване на сумата банкови кредити.

Така икономическите единици сега имат много повече монетарни инструменти. Те биха могли да ги спестят, но H2) повелява, че икономическите единици са спестили всичко, което са искали да натрупат, така че икономическите единици се втурват към магазините, за да харчат. При положение, че икономиката е при пълна заетост, единственият начин, по който икономическата система може да се настрои към голямото нарастване в търсенето на стоки и услуги, е чрез увеличаване на цените. Парите са “неутрални”, те не оказват влияние на производството.

Основният извод за икономическата политика е, че централните банки са най-подходящите за справянето с инфлационните проблеми, докато производствените проблеми е най-добре да бъдат оставени за решаване от пазарните механизми чрез настройката на относителните цени. Централната банка може да управлява цените на общото производство, целейки се в количеството (ставката на нарастване) на резервите и чрез поставяне на ставката на задължителните резерви. Това ще ограничи количеството (ставката на нарастване) на паричното предлагане и ще зададе специфично ценово равнище (инфлация). Контролирането на инфлацията е лесна работа - централната банка само трябва да реши какво ниво на инфлация иска да постигне (gPT) и да определи каква е естествената стойност на растеж на икономиката (gQfe). Ако например, централната банка цели ставка на инфлация gPT = 2%, а естестествената стойност на икономически растеж е gQfe = 3%, ставката на нарастване на паричното предлагане трябва да бъде gM = 5%. Допускайки, че мултипликаторът е стабилен, това означава, че ставката на нарастване на резервите трябва да бъде 5%.

Този аргумент е разширен до централна банка, която цели лихвения процент. Повечето централни банкери сега признават, че монетарният стимул не е неутрален в краткосрочен план, откъдето и възможността за финна настройка на икономиката чрез политика на лихвените проценти - т.е. да се гарантира, че икономиката не е нито твърде гореща (инфлация), нито твърде студена (безработица). Все пак се твърди, че в средносрочен и дългосрочен план неутралността на парите преобладава, откъдето произлиза и важността на целенето на инфлацията. Централните банкери могат да използват това като ръководство за краткосрочната политика. Централните банки трябва да определят някаква отправна стойност за растежа на паричното предлагане (gM*). Тази стойност трябва да е съобразена с целената инфлация (gPT), преобладаващата естествена стойност на растежа и съществуващия тренд на скоростта на паричното обращение (gV):

gM* =  gPT + gQfe – gV

Ако gM > gM*, политиката на централната банка е твърде разхлабена (т.е. целената лихвена стойност би трябвало да бъде по-висока) и инфлацията в средносрочен план ще бъде над целта.

Съществуват няколко проблема с този подход, които са свързани с направените хипотези, от които пък се достига до заключението и до причинно-следствените връзки:

- Паричното предлагане не се контролира по никакъв начин от централната банка. Не само, че теорията за паричния мултипликатор е неприложима, но растежът на паричното предлагане се управлява, преди всичко, от търсенето за банкови кредити от частните икономически единици (банките не могат насила да накарат някой да вземе кредит от тях) и от правителственото харчене и таксуване.

- Целенето на желаната лихвена стойност има само отдалечен и несигурен ефект върху нарастването на паричното предлагане, още повече пък за инфлацията.

- Рядко икономиката е при пълна заетост, така че ако търсенето на стоки и услуги нарасне, предлагането на стоки и услуги същу се увеличава.

- Измерването на естествената стойност на икономическия растеж всъщност е трудно. Още по-важно – търсенето на стоки и услуги и предлагането на стоки и услуги не са независими един от друг фактори. Търсенето има значение дори и в “дългосрочен период”. Алан Грийнспан го каза хубаво на едно събрание на Комитет за отворения пазар при Фед:

Нека само да кажа много просто – всъщност то е повторение на това, което казвах преди – че ние всички, до по-голяма или по-малка степен, сме израсли с убеждението, че страната на предлагането е много стабилна сила. […] Според мен моделите ни не отчитат правилно взаимодействието между страната на предлагането и страната на търсенето, до голяма степен защото исторически не е било неободимо това да бъде така.” (Greenspan, FOMC meeting, October 1999, pages 46–47)

- В смисъл на основно емпирично свидетелство, не съществува силна корелация между паричното предлагане и цената, която трябва да се очаква, дори и в дългосрочен план (фигури 1 и 2). Докато корелацията се подобрява заедно с удължаването на времето (едногодишната корелация е 0.55, петгодишната корелация е 0.67, десетгодишната корелация е 0.71), корелацията е по-слаба отколкото това, което предполага теорията.


- Фактът, че инфлацията и паричното предлагане имат положителна корелация, не ни показва посоката на причинноследствената връзка. Може да се съмняваме, че причинноследствената зависимост върви от М към Р при дадените силни допускания, необходими за верността на този случай. Следващият дял ще развие тази гледна точка.

Фиг. 1: Годишно нарастване на индекса на потребителските цени и на паричното предлагане


Фиг 2: Петгодишно нарастване на индекса на потребителските цени и на паричното предлагане


Разпределение на дохода и инфлацията

Друга теория за ценовото равнище започва с една идентичност, вкоренена в макроикономическото счетоводство:

PQ W + U

Това е подоходният подход към БВП. Тя казва, че номиналният БВП (PQ) (P – цена; Q – количество стоки и услуги) е сумата от всички доходи. За по-просто, съществуват само два дохода: работна заплата (W) и брутна печалба (U). И двата са измерени преди данъчното облагане. Разделяме двете страни с Q:

P W/Q + U/Q

W е равна на продукта от средната номинална заплата (w) и броя на работните часове (L): W = wL (например, ако w е $5/час, а L е равно на 10 часа, тогава W е равно на $50). Следва:

P wL/Q + U/Q

Q/L е количеството произведена продукция за 1 час труд, средната производителност на труда / average productivity of labor (APL):

P w/APL + U/Q

w/APL е цена за единица труд. U/Q е макроикономическа надценка над разхода за труд. За да се създаде теория, трябва да се направят следните допускания:

- Н1: Обикновено икономиката не работи при пълна заетост и Q (и икономическия растеж) се променя според очакваното съвкупно търсене (това е Теорията за ефективното търсене на Кейнс).

- Н2: w се определя в процеса на договаряне, който зависи от относителната сила на рабоещите за заплата (конфликтната теория за разпределянето подчертава тази хипотеза).

- Н3: U, номиналното ниво на съвкупната печалба, зависи от съвкупното търсене (теорията на Калеки за печалбата подкрепя тази хипотеза, виж по-долу).

- H4: APL се движи в зависимост от нуждите и състоянието на икономиката, тя е проциклична по отношение на състоянието на съвкупното търсене за стоки и услуги. Като цяло, в периоди на недостиг на труд gAPL се повишава, в периоди на икономически спад gAPL спада преди работниците да бъдат уволнени.

Следва:

P = w/APL + U/Q

Ценовото равнище се променя с промените в разходите за труд за единица продукция и в макроикономическата надценка за печалбата. Изразено в стойности на растеж:

gp ≈ (gw – gAPL)sW + (gU – gQ)sU

Като sW и sU са делът на работната заплата и печалбата в националния доход (sW + sU = 1). Така инфлацията има два източника:

- Инфлация бутана от разходите: ставката на нарастване на цената на единица труд (gw – gAPL) зависи от това с каква бързина средно нараства номиналната работна заплата по отношение на нарастването на производителността на труда. Корелацията (зависимостта) между цената на единица труд и инфлацията е много силна както за “краткосрочен план” (0.82 за годишни ставки на нарастване), така и за “дългосрочен план” (0.93 за петгодишни ставки на нарастване) (Фиг. 3).

- Инфлация теглена от търсенето: U следва уравнението за печалбата на Калеки, което казва, че нивото на печалбата в икономиката е функция на съвкупното търсене. Оттук членът gU – gQ представлява напреженията на съвкупното търсене върху икономиката; това е разликата между възможното ниво на общо производство и реалното. Ако gU (растежът на съвкупното търсене) се увеличи, а gQ (растежът на съвкупното предлагане) не се промени, тогава gP се покачва при дадените условия. Въпреки това, допускането, че gQ е константно, е неприемливо, освен ако икономиката не работи при пълна заетост. Обикновено положителен шок върху нарастването на съвкупното търсене води до положително покачване на съвкупното предлагане, защото степента на използване на производствените възможности е непълна дори и в “дългосрочен план”.

Забележете, че паричното предлагане отсъства от това уравнение. Паричното предлагане не оказва директно влияние върху цените на общото производство. Харченето може да повлияе на инфлацията, но това зависи от състоянието на икономиката.

Фиг. 3: Годишно нарастване на цената за единица труд и нарастването на личното потребителско търсене (PCE)



Имайте предвид, че степента на нарастване на работната заплата, сама по себе си, не е от значение. Данните от времевите серии показват друг важен момент относно ролята на разходите (цената) за единица труд (Фиг. 4). От средата на 60-те до ранните години на 80-те цената за единица труд бе главният източник на висока инфлация. Нарастването на номиналните заплати изпревари нарастването на производителността на труда, а средно и двете нарастваха. Първото нарастваше в обхвата 5-10%, докато второто, до голяма степен, бе в обхвата 0-5%. В края на 60-те работниците бяха в състояние да изпреварят растежа на производителността на труда поради силата си при договарянето на заплатите, идваща от ниската безработица и силните профсъюзи. Петролните шокове от 70-те засилиха инфлацията и работниците се опитаха да поддържат реалните си заплати (в което се провалиха) чрез искания за повишаване на номиналните заплати. Това засили още повече инфлацията, защото производителността на труда не можеше да смогне на тези искания за по-високи заплати. Интернационализацията на труда и спадането на силата на профсъюзите намали способността на заплатите да изпреварват производителността на труда дори и в периоди на дълъг икономически растеж.

Фиг. 4: Растеж на цената за единица труд (тъмните стълбове) и инфлацията (светлата линия), %



Комбинирана с обяснението за паричното създаване, представено в част 10, тази теория за инфлацията предоставя обяснение на корелацията между цена и парично предлагане, което включва обратна причинноследствена зависимост в сравнение с Количествената теория за парите. Напрежението от по-високите производствени разходи и по-голямото търсене повишава цените на стоките и услугите, което увеличава размера на банковите кредити, искани от икономическите единици: по-висока P (gP) води до по-голямо M (gM).

Казано по-общо - нарастването на паричното предлагане не е инфлационно само по себе си, защото паричното предлагане нараства заедно с нуждите на икономическата система - на икономическите единици не са дадени внезапно чували с пари, с които те не знаят какво да правят (Бележка на преводача: освен разбира се, ако не стане както в България през 1990-96 г., когато левове (лоши кредити) се даваха на близки до банките и правителствата хора, които ги обръщаха в долари и марки - куче влачи рейс...):


- Фирмите искат банков кредит, за да започнат производство (да платят на работниците, да купят материали) и да изплатят обратно банковите си дългове (което унищожава парично предлагане), след като веднъж са продали продукцията си: паричното предлагане, отчасти, се движи заедно с нуждите на производствената система.

- Харченето на федералното правителство (което инжектира парично предлагане) и данъчното облагане (което унищожава парично предлагане) се движи автоматично по контрацикличен начин, за да отслбва инфлационните напрежения (“автоматичните стабилизатори”): в период на експанзия (рецесия), правителственото харчене спада (се увеличава) и изтеглените с данъците пари се увеличават (намаляват). В САЩ по-голямата част от ефекта на автоматичните стабилизатори идва от необузданото вариране на данъчните постъпления (в рецесия икономическите единици имат по-малък доход, така че плащат по-малко данъци) (Фиг. 5).

Така че паричното предлагане не е нещо, което пада от небето. Инжектирането и унищожаването му по отношение на производствения процес трябва да се обясни и възникналите от паричното създаване дългове трябва да се включат в анализа. Ако икономиката нараства, паричното предлагане нараства; ако икономическите единици не искат да държат монетарни инструменти, те просто може да ги използват за по-бързото изплащане на банковите си дългове.


Фиг. 5: Автоматични стабилизатори: Прекъсната линия - Растеж на текущие данъчни постъпления; Непрекъсната линия - Растеж на текущие правительствен разходи


Що се отнася до икономическата политика, теорията казва, че инфлацията се управлява най-добре чрез политика на буферни резервоари и политика за доходите, или комбинация от двете като една програма за гарантирана заетост. Монетарната политика няма много директно въздействие върху инфлацията, а увеличаването на лихвите може да допринесе за инфлацията чрез въздействието си върху разходите и търсенето, идващи от по-високите лихви (виж по-долу). Ролята на централната банка е да поддържа финансова стабилност чрез предоставянето на стабилен, евтин извор на рефинансиране и чрез регулирането на търговските банки.

Да идем малко по-нататък: Уравнението на Калеки за печалбата, лихвения процент и инфлацията

За читателите, които искат да научат повече, тази секция развива няколко точки. Подоходният подход към БВП може да се развие повече, за да се отчете дохода на рентиерите, който, за по-просто, идва единствено от разпределението на печалбата. Брутните печалби са сумата от нетната печалба, разпределението на дохода неидващ от работните заплати и данъците върху печалбата:

PQ W + U W + Z + UnD + TU Þ P w/APL + Z/Q + UnD/Q + TU/Q

Като U е брутната печалба на фирмите, UnD разполагаемата нетна печалба на фирмите (т.е. печалба след приспадането на днъка върхи фирмената печалба, дистрибуция и субсидии), W е компенсацията на работниците и служителите, Z е платеният от фирмите брутен доход, който не е за работни заплати (дивиденти, лихви, ренти), а TU данък върху печалбата на фирмите. За малки стойности на gQ и gAPL имаме:

gP ≈ (gw – gAPL)sW + (gZ – gQ)sZ + (gUnD – gQ)sUnD + (gTu – gQ)sTu

Допусканията са, че gw е резултат от процеса на договаряне между работниците и фирмите. gZ зависи от монетарната политика и от състоянието на предпочитанието за ликвидност (Z зависи от нивото и структурата на лихвените стойности). gAPL е проциклично по отношение на състоянието на икономиката. gQ се определя от очакванията за парични печалби (ефективното търсене на Кейнс). Както е показано по-долу, gUnD се определя от уравнението за паричната печалба на Калеки. Накрая, растежа на данъците върху печалбата зависи от данъчната структура и от икономическата активност. За аргумента може да се допусне, че дяловете от националния доход са константни и сумата им е 1  (sW + sZ + sUnD + sTu = 1).

Инфлацията може да се повиши или спадне заедно с повишаването и намаляването на gUnD, gw, gZ и gTu, но ефектите им ще се смекчават от промените в растежа на производителността на труда и общото производство. Единствено когато последните две са фиксирани или с незначителни промени спрямо първите четири, инфлацията може да се появи за постоянно; това е състоянието на “истинска инфлация”, ако използваме терминологията на Кейнс. Едно икономическо условие, при което това може да възникне е пълна заетост, но то не е единственото. Цените могат бързо да се повишат поради, например, неконтролирана спирала работни заплати-цени, възникнала от голямо очакване за инфлация, съревнование между синдикатите за относително подобряване на работните заплати или поради покачващи се разходи, които не са под контрола на домашни фактори (например нефтен шок). Нарастващи лихвени стойности също могат да спомогнат за инфлация чрез произтичащите от това по-високите производствени разходи (част 5 отбеляза, че членовете на Комитета за отворения пазар при Фед разбират този инфлационен канал).

Това обяснение за инфлацията не изключва възможността от монетарен източник на инфлация, но изисква изпълнението на няколко условия, защото връзката между парично предлагане и инфлация е доста непряка. Първо, ако са инжектирани фондове чрез транзакции на портфолиото (размяната на немонетарни активи за монетарни активи), инфлация на общото производство може да възникне само, ако желаните натрупвания монетарни активи са задоволени. Ако получателите на монетарни активи решат да изхарчат излишните си фондове за купуване на съществуващи стоки и услуги, те биха могли също и да купят финансови активи, което би намалило лихвените стойности, и/или да изплатят дългове – и ако икономиката е в нездраво състояние.

Второ, ако в домашния частен сектор са инжектирани фондове чрез доходните транзакции (например плащане на заплати), инфлация ще настъпи единствено, ако икономиката реагира бавно (така че UnD/Q се увеличи). Уравнението на Калеки за печалбата изразява това по-формално. Нормалните счетоводни идентичности ни казват, че:

W + Z + UnD + TU C + I + G + NX

Като С e нивото на потребление, I – нивото на инвестициите, G – нивото на правителствените разходи, а NX – нетния износ (износ минус внос). Като се отчетат плащанията за данъци и трансферните плащания (като пенсии например) във всички сектори се получава:

WD + ZD + UnD C + I + DEF + NX

Като D означава разполагаемия доход (останалия доход след данъците и трансферните плащания), а DEF е правителственият бюджетен дефицит (включително и трансферните плащания). Изваждайки WD + ZD от двете страни на уравнението и дефинирайки CU като потребление от нетната печалба имаме:

UnD CU – SH + I + DEF + NX

SH (= SW + SZ = (WD – CW) + (ZD – CZ)) е нивото на спестяване на работещите за заплата и рентиерите. Калеки твърди, че UnD не е под контрола на фирмите, докато променливите от дясната страна (разходите) зависят от дискреционните (волевите) избори, така че причинноследствената зависимост върви от харченето към печалбата. Така:

gUnD = (gCusCu – gShsSh + gIsI + gGsG – gTsT + gXsX – gJsJ)/sTu

Където sI е делът от променливата I в националния доход (БВП), което се допуска да бъде константа. Когато икономиката достигне пълна заетост, всеки вид харчене (правителствено или частно, потребление или инвестиции) ще има склонността да бъде инфлационно. По-високи лихвени стойности могат да допринесат за теглена от търсенето инфлация, ако потреблението на рентиерите нарасне твърде бързо в резултат на по-високите доходи от лихвата. 

Превод: Райчо Марков

Източник: New Economic Perspectives


Няма коментари:

Публикуване на коментар