петък, 4 януари 2013 г.

Някои задачи пред бъдещото българско ММТ правителство

В самия край на миналата година размених няколко имейла с моя приятел, Уорън Мозлър. Инициативата бе моя, тъй като се нуждаех от неговата идейна и морална помощ и подкрепа при създаването на най-обща програма за действие на едно бъдещо знещо и можещо българско ММТ правителство, което да спре всеобщата икономическа, политическа и морална нищета, в която понастоящем в България живеят останалите едва около 7 милиона сънародници.

Уорън се отзова с готовност, насърчавайки начинанието ми и желаейки успех на България и изстрадалия и народ. Той завърши с думите: "Направи това и аз веднага се преселвам в България". От преди вече знаех, че единственото му голямо желание бе да изживее останалите години в нормална и здрава икономика.

По-долу предлагам превод на документ, който той написа през 2009 г. с предложения за промени в американската институционална и данъчна система, с цел по-добрата защита на обществените интереси и излизането на САЩ от рецесията. Този документ е валиден за всяка държава със съвременна фиатна парична система и свободен валутен курс. Прегледайте го, на моменти може да звучи малко технически, но той ще бъде част от плана за действие в България.



Предложения за Министерството на финансите на САЩ, Федералния резерв, Федералната депозитарна застрахователна корпорация (Federal Deposit Insurance Corporation - FDIC) и банковата система

Всяко правителството се ражда с презумпцията, че съществува заради общите интереси. Започвам с предложенията си за банковата система, тъй като банковите операции засягат и двете – операциите на Федералния резерв и тези на Министерството на финансите.

Предложения за Банковата система

Американските банки са смесени държавно/частни сдружения, създадени да служат на обществените интереси за оценяване на кредитния риск при заемоотдаването. Подпомагането на такъв вид постоянно и стабилно заемоотдаване изисква извор на финансиране, което не е зависимо от пазара. Ето защо повечето банкови системи включват някакъв вид правителствено гарантиране на депозитите, както и поддръжка от централната банка при кредитирането на своите банки - членки (банки, имащи резервна сметка при Федералния резерв) на банковата система.

Финансирането на търговските банки не може да бъде надеждно гарантирано при паричната система на златния стандарт или при режим на фиксиран валутен курс. В действителност, режимът на фиксирания валутен курс поначало работи при постоянно ограничение на предлагането на конверируема валута (която задължително се обменя в злато или друга валута при фиксиран курс). На банките е наложено да поддържат резерви от конверируема валута, за да са в състояние да отговорят на искането на депозиторите да я изтеглят във всеки един момент. Доверието е ключово за работата на банките при златен стандарт. Няма банка, която да оперира с 100% резерви. Те са зависими от депозиторите да не се паникьосат и да започнат да обръщат националната валута в конвертируема.  САЩ са изпитвали серии от жестоки депресии в края на 18 век, като паниката от 1907 г. е била достатъчно голяма, за да бъде създаден Федералният резерв през 1913 г. Федералният резерв е станал заемодател от последна инстанция, за да подсигури, че нацията никога няма да премине през нова 1907 г. За съжаление тази стратегия се проваля. Депресията от 1930 г. е дори по-лоша от паниката от 1907. Системата на златния стандарт пречи на Федералния резерв да кредитира банките си с конвертируемата валута, от която те са се нуждаели, за да задоволят искането за изтегляне на депозитите. След хиляди катастрофални банкови фалити е обявена банкова ваканция и останалите банки са затворени от правителството, докато в същото време банковата система е реорганизирана. Когато тя отоваря врати през 1934 г., конвертируемостта на валутата в злато е напълно премахната (за домашната американска икономика), а банковите депозити са покрити от Федералната застрахователна депозитарна корпорация. Федералният резерв не е в състояние да спре депресията. Единствено излизането от системата на златния стандарт е трика, който прави това.

80 години са минали вече от Великата депресия. Сега би било необходимо изключително грешна икономическа политика, за да може сегашната тежка рецесия да се влоши и премине в депресия въпреки, че обърканите и прекомерно затягащи фискални политики забавиха възстановяването на общото производство и заетостта.

Тежката поука от банковата история е, че страната на пасивите в банкирането не е мястото за пазарна дисциплина. Ето защо, в система, където банките са финансирани неограничено от правителствено застраховани депозити и заеми от централната банка, дисциплината трябва да е изцяло върху страната на активите. Това включва ограничението за активите, виждани като "законни" от регулаторите, и задължението за минимален капитал, което също е определено от регулаторите.

Тъй като банкирането задоволява обществените нужди от наличието на система за плащанията и финансирането на заеми, издадени на базата на кредитния анализ, трябва да бъдат въведени допълнителни мерки и ограничения:

1. Банките се задължават само да отдават заеми директно на заемополучателите и след това да запазят тези заеми на собствените си балансни отчети. По-нататъшното продаване на заемите или на други финансови активи не допринася с нищо за обществените интереси, а само кара правителството да изразходва реални ресурси при регулирането и наблюдаването на тези дейности. А така също последиците, от провала на едно неадекватното регулиране и наблюдение на тези дейности на вторичния пазар, са жестоки. Поради тази причина (липса на какъвто и да е принос за обществените интереси  и геометрично нарастващите разходи на регулирането и пропуските в регулирането), на банките трябва да бъде забранено да участват във всякакви дейности на вторичния пазар. Аргументът, че тези области биха били печеливши за банките, не е повод за създаването на правителствено спонсорирани предприятия в тях.

2. На американските банки се забранява да сключват всаякакви договори на базата на LIBOR. LIBOR е лхвен процент, който се определя в чужда страна (Великобритания) с голям субективен компонент, който не е зависещ от американското правителство (Забележка: това предложение на Уорън Мозлър е направено години преди големия скандала с манипулацията със стойността на LIBOR). Част от кризата в момента (авторът има предвид Великата рецесия, започнала през 2008) е неспособността на Федералния резерв да свали LIBOR лихвения процент по-ниско, до неговата (на Фед.) желана стойност, когато се опита да подпомогне  милионите американски собственици на домове и други заемополучатели, в чиито договори с американските банки дължимата лихва бе определена на базата на стойността на LIBOR. Отчаян в стремежа си да намали американската лихва за домашните заемополучатели, Федералният резерв прибягна до политика с много висок риск, отпускаща неограничено, функционално необезпечено, количество кредитни линии в щатски долари, наречени "суап линии", до няколко чуждестранни централни банки. Тези заеми бяха отпуснати при желаната от Федералния резерв ниска основна лихва с надеждата, че чуждите централни банки ще отпуснат тези фондове като заеми на техните домашни търговски банки при ниски лихвени проценти и по този начин понижавайки стойността на LIBOR, а оттам и цената на доларовите заеми взети от американските домакинства и бизнеси. Заемите към чуждите централни банки достигнаха върхова точка от около 600 милиарда щ. д. и евентуално проработиха за смъкването на стойността на LIBOR. Но рисковете бяха значителни. Федералният резерв не би могъл, по никакъв начин, да си върне заем, отпуснат на чужда централна банка, ако тя реши да не го изплати обратно. Ако вместо да издават заеми на базата на стойностите на LIBOR, американските търговски банки бяха вързали лихвите по издадените от тях заеми и кредитни линии за основния лихвен процент за САЩ, който се определя от Федералния резерв, този проблем би бил избегнат. Стойностите, плащани от американските заемополучатели, вкючително притежателите на домове и бизнесите, биха спаднали според желанието на Федералния резерв, когато той намали основния краткосрочен лихвен процент.

3.  Банките нямат право на никакви странични дейности. Няма обществен интерес, който да е обслужван от позволяването на банките да държат активи "извън балансовата си книга".

4. Банките нямат право да приемат финансови активи като гаранция за обезпечаването на издаваните от тях заеми. Подпомагането на финансовото спекулиране не допринася с нищо за обществените интереси.

5. Американските банки нямат право да отдават заеми зад граница. Обществените интереси не са обсужвани по никакъв начин от позволяването на американските банки да отдават заеми за чуждестранни интереси.

6. Банките нямат правото да купуват (или продават) застраховка срещу риск от евентуално неизплащане на отпуснатите заеми. Банкирането като държавно/частно предприемачество задоволява обществените интереси и нужди като позволява на частния сектор да оценява риска при заемоотдаването вместо алтернативата, тази дейност да се осъществява от държавния сектор чрез държавни банки. Ако вместо това банка се нуждае от застраховка срещу риск от неплатежеспособност, тя прехвърля оценката на риска на трета страна, което противоречи на обществените нужди от днешната публично/частна банкова система.

7. Банките нямат право да купуват и продават за собствена сметка никакви инвестиционни инструменти или да участват в други печеливши дейности, освен основната си дйност на заемоотдаване. Ако публичният, държавен сектор иска да рикува извън банкирането поради някаква предполагаема обществена нужда, това би могло да се осъществи по други канали.

8. Последното ми предложение за банките в този проект е да се оползотворят одобрените от Федералната депозитарна застрахователна корпорация (FDIC) кредитни модели за оценка на банковите активи. Не бих позволил измерването на банковите активи според текущи пазарни стойности (mark to market). В действителност, ако съществува валиден аргумент за оценката на конкретен банков актив в текущи пазарни стойности, това най-вероятно означава, че този актив не бива да е законно допустим банков актив на първо място. Ценността на банкирането за обществото е да улеснява заемоотдаването, базирано на кредитния анализ вместо това, базирано на оценката на пазара. А съпътсващото осигуряване на застрахованото от правителството финансиране позволява тези заеми да бъдат държани до падежа им без проблеми в ликвидността, в името на същото това обществено благо. Ето защо оценка според текуща пазарна стойност, вместо оценка чрез кредитен анализ, не служи на обществените интереси, а ги лишава от стабилна платформа за заемоотдаване.

Предложения за Федералната депозитарна застрахователна корпорация (Federal Deposit Insurance Corporation - FDIC)

Имам три предложения за FDIC. Първото е да се отмени ограничението за гарантиране на депозити до 250 000 щ.д. (т.е. гарантиране депозитите на неограничени суми). Общественият интерес зад това ограничение бе да помогне на малките банки в привличането на депозити по теорията, че ако нямаше това ограничение, големите депозитори биха гравитирали около по-големите банки. Когато обаче Федералният резерв е насочен да търгува на пазарите за федерални фондове(fed funds markets) с всички банки – членове (имащи резервна сметка при Федералния резерв) в неограничен размер, проблемът за налично финансиране е несъществуващ.

Второто предложение е банките да не се облагат с данъци с цел възстановяването на загубени фондове в резултат на банков провал. Федералната депозитарна застрахователна корпорация (FDIC) трябва да се финансира изцяло от американското Министерство на финансите. Данъците върхо платежеспособни банки не трябва да произтичат от нуждите за финансиране на Федералната депозитарна застрахователна корпорация (FDIC). Данъчното облагане на банките има последици, които могат да помогнат или накърнят на по-значимата роля, която правителството играе чрез участието си в банковата система за благото на обществените интереси. Това включва поддържането на жизнена разплащателна система и заемоотдаването, базирано на кредитния анализ. Всеки данък, с който се облагат банките, трябва изцяло да бъде обмислен, отговаряйки първо на на въпроса как той служи или не на обществените интереси.

Третото ми предложение за  Федералната депозитарна застрахователна корпорация (FDIC) е тя да върши работата си без никакво съдействие от страна на Министерството на финансите (ако изключим финансирането на разходите на FDIC-корпорацията). FDIC е отговорна за взимането под контрол на всяка банка, считана за неплатежеспособна, и след това или продава банката, или нейните активи, или я реорганизира, или предприема някое друго подобно действие, служещо в полза на общественото благо, произтичащо от правителственото участие в банковата система.

Програмата TARP (Troubled Asset Relief Program или Програма за облекчаване на проблемните активи) на американското правителство бе, поне частично, създадена с цел да позволи на американското министерство на финансите да закупи акционерно участие в специфични банки, за да ги предпази те да бъдат обявени за неплатежеспособни от Федералната депозитарна застрахователна агенция и да им позволи да имат достатъчен капитал, за да могат да продължат заемоотдаването. Но това, което Програма за облекчаване на проблемните активи направи, бе да разкрие пълния провал на двете администрации, на Буш и на Обама, в разбирането на същността на работата на банковата система. Веднъж банка понесла загуби, по-големи от частния и капитал, по-нататъшните загуби са покрити от Федералната депозитарна застрахователна агенция - ръка на американското правителство. Ако Министерството на финансите "инжектира капитал" в банка, всичко което се случва е, че веднъж, след като загубите на банката надхвърлят същото количество частен капитал, американското министерство на финансите, също ръка на американското правителство, е следващият по ред да понесе загубите в размер на капиталовото си участие, а  Федералната депозитарна застрахователна агенция покрива всички останали загуби над това ниво. Така, че какво се променя с покупката на банково капиталово участие от Министерството на финансите? След като частният капитал е загубен, загуби поема американското Министерство на финансите, вместо правителствената FDIC-корпорация, която също получава финансирането си от американското Министерство на финансите. За американското правителство и "данъкоплатеца" няма никакво значение, да ли американското Министерство на финансите покрива загубите косвено, когато финансира FDIC-корпорацията или директно, след "инжектирането на капитал" в банка. Всичко, което бе нужно да се направи, за да се постигне същата цел на Програмата  за облекчаване на проблемните активи, а именно да се позволи на банките да продължат нормалното си функциониране при заемоотдаването и съответно получаването на гарантирани от FDIC-корпорацията депозити, бе само ако FDIC-корпорацията бе директно облекчила изискванията за големината на частния банков капитал. Вместо това, като директно свидетелство за скъпо струващото невежество относно динамиката на банковия модел, и двете администрации, на Буш и на Обама, изхарчиха огромно количество политически капитал, за да убедят законодателната власт да позволи на Министерството на финансите да закупи капиталов дял в дузина частни банки. И за да се направят нещата още по-зле, всичко бе осчетоводено като допълнителен федерале дефицитен разход. Докато това не би имало никакво значение, ако Конгресът и правителството разбираха паричната система. В действителност, те не я разбират и по този начин Програмата  за облекчаване на проблемните активи (TARP) ограничи склонността им за по-нататъшни фискални настройки за възстановяване на заетостта и общото производство. Иронията е, че политиката на прекомерно фискално затягане продължава да допринася за увеличаващите се забавяния в обслужването на заемите и банкрутите, които продължават да пречат на желаното нарастване на банковия капитал.

Предложения за Федералния резерв (Фед)


1. Фед трябва да издава заеми към банките – членки без да е необходимо обезпечение на заемите, и в неограничени количества при желаната и поддържана от Фед основна краткосрочна лихва, правейки това чрез просто участие в покупко-продажбите на пазара за федерални фондове (fed funds market). Не съществува причина за Фед да върши това по друг начин. Понастоящем Фед издава заем на своите банки, само ако е напълно осигурен от някакъв залог. Както и да е, това е излишно и разрушително. Изискването от страна на Федералния резерв за обезпечаване на заемите е ненужно, тъй като всички банкови активи вече са напълно регулирани от федералните регулатори. Задължение на регулаторите е да гарантират, че всички депозити, застраховани от Федералната депозитарна застрахователна корпорация (FDIC) са сигурни и няма риск от загуба за "парите на данъкоплатците", по-голяма, отколкото е наличният банков капитал. Така FDIC вече е опредилила, че фондове, отдадени на заем от Фед на банка, могат да бъдат инвестирани само в "законни" активи и банката има адекватен капитал, както е изискано от закона. Няма място за "неправилно използване" на финансирането от Федералния резерв, тъй като банките вече могат да получат на практика неограничено финансиране от застрахованите от FDIC депозити.

Единствената разлика между финансирането на банките със застрахованите от FDIC депозити и финансирането директно от Фед, може да бъде лихвата, която банката ще трябва да плати. Както и да е, при провеждането на монетарната политика, Федералният резерв цели постигането и поддържането на желаната основна краткосрочна лихва. Обичайно Фед поставя количествени ограничения когато заема на банки – членки (които имат резервна сметка при Фед), когато в същото време не съществуват никакви причини той да прави това в неограничени количества. Банковото заемоотдаване не е ограничено от резервите, така че количественото ограничаване на издадените към банките заеми не променя възможностите на тяхното (на търговските банки) заемоотдаване. Това, което количественото ограничаване на резервите прави, е да промени лихвата за федералните фондове (fed funds rate), която е лихвата, плащана от банките за получените резерви, а също така и желаната и поддържана от Фед основната краткосрочна лихва. Така единственият начин, по който Федералният резерв може напълно да стабилизира лихвата на федералните фондове (fed funds rate) при желаната от него величина, е просто да предложи да доставя неограничено количество фондове при тази величина на лихвата, а също и да предложи приемането на федерални фондовни  депозити (резерви)  при същата желана от него величина на основната краткосрочна лихва. И при липса на паричен риск или вредни икономически последици от заемоотдаване в неограничени количества при желаната от него (Фед) лихва за федералните фондове, няма причина за Фед да не прави това.


Друго предимство на тази политика би било цялостното премахване на междубанковия пазар за федерални фондове. За обществените интереси няма никаква полза търгуването на банките с федерални фондове помежду им, когато те могат да правят това с Федералния резерв, а също биха се намалили и транзакционните разходи. И за да елиминира междубанковия пазар изцяло, Фед има по-нататъшния избор да доставя финансиране на своите банки в целия времеви диапазон на лихвите, за да може да постигне и двете – поддържането на желаните лихвени величини за съответния времеви диапазон, а също и елеминирато на нуждата от междубанково търгуване.

2. Бих ограничил Федералния резерв в използването на банките като агенти за провеждане на монетарната политика. Не бих преследвал политиката на опити за създаване на допълнителни държавно/частни предприятия с цел закупуването на различни финансови активи. Вместо това, ако съм съгласен относно необходимостта от закупуването на тези активи, бих оправомощил банковата система да го стори в духа на същите предложения за новите държавно/частни съвместни предприятия. Това би могло да стане под форма, позволяваща на банките да вложат тези "квалифицирани активи" в изолирана сметка, където загубите на банковия капитал ще бъдат ограничени, например, до 10% от инвестициите в тези сметки. Това би имало същият резултат, както предишно предложените държавно/частни предприятия, но в рамките на съществуващата, строго регулирана и контролирана банкова система. Банките са подходящия инструмент на монетарната политика за постигане на желаните лихвени стойности за целия времеви спектър. Защо да се правят разходи и риск при създаването на нови държавно/частни съвместни партньорства, когато вече съществуват около 8000 банки-членки, годни за тази цел.

3. Сегашната политика на краткосрочна лихва, равна на нула, бих направил постоянна. Това намалява напрежението върхо общото производство, в това число и върху инвестирането, идващо от цената на разходите и по този начин помага за стабилизиране на цените. Тази политика (на нулева основна лихва) също намалява дохода от рентата, което е насърчаващо за по-голямото трудово участие и увеличаване на реалното производство. Допълнително, тъй като неправителствените сектори са нетни спестители на финансови активи, тази политика (на основна лихва = 0) вреди повече на спестителите отколкото помага на заемополучателите, така че една фискална настройка, като намаляване на данъците или увеличаване на правителствените разходи, би била уместна, за да се поддържат общото производство и заетост.

4. Бих инструктирал Федералния резерв, чрез банковата си система, да предлага застраховка на всеки купувач срещу риск от непогасяване на задълженията от всички държавни облигации. Оперативно няма никакъв риск американското федерално правителство да не може да изплати задълженията си от издадените от него държавни облигации (които са в щатски долари), но ако участниците в пазара на тези облигации желаят да закупят такава застраховка, бих я направил възможна чрез Федералния резерв.


Предложения за Министерството на финансите


1. Бих прекратил всякакво издаване на дълг (държавни облигации). Вместо това, всички дефицитни разходи биха се натрупвали като допълнителни резервни баланси при Федералния резерв. Няма обществен интерес, който да е обслужван от издаването на държавни облигации при фиатна валута и свободно плаващ международен курс. Издаването на държавни облигации служи само за поддръжката на времевата структура на лихвените стойности при  нива, по-високи, отколкото те биха били иначе.  И, тъй като по-дългосрочните лихви се отнасят за инвестициите, по-високите дългосрочни лихви служат само за вредното изопачаване на ценовата структура на всички стоки и услуги.

2. Не бих позволил на Министерството на финансите да купува финансови активи. Това трябва да се прави само от Федералния резерв, каквато традицията винаги е била. Когато министерството на финансите купува финансови активи, вместо Федералния резерв, всичко, което се променя е реакцията на Президент, Конгрес, икономисти и медии, тъй като те погрешно разбират купуването на финансови активи от страна на Министерството на финансите като федерално "дефицитно харчене", ограничаващо други фискални възможности.

Заключение

С моите заключителни предложения решавам да  поддържам агрегатното търсене и да възстановя общото производство и заетост.


1. Пълна отмяна на данъците за социални и здравни осигуровки (Забележка: те са отдържани от всяка работна заплата в САЩ и възлизат на 6.2% от заплатата, плащани както от работодателя, така и от служителите – 6.2 x 2 = 12.4% общ теч в агрегатното търсене), където Министерството на финансите прави всички плащания, както за служителите, така и за работодателите. Това веднага би възстановило покупателната способност на тези, които все още работят и би им позволило да правят плащанията по жилищните си заеми, което пък също би стабилизирало банковата система.


2. Бих разпределил 150 милиарда щ.д. за всички щатски правителства в зависимост от броя на населението на всеки щат. Това би стабилизирало щатските правителства, които в момента режат разходите си, чрез намаляване на обществените услуги, поради недостиг на доход, произтичащ от рецесията. Разпределението според броя на жителите го прави "честно" и не награждава лошо поведение.


3. Бих наредил федералното правителство да финансира 8 щ.д./час (към днешна дата 10 щ.д./час) работа на пълен работен ден за всеки желаещ и в състояние да работи, което включва и осигурени нормални здравни грижи. Това създава буферен резервоар от заети, който е по-добър регулатор за цените, отколкото сегашния резервоар от безработни. Това ще помогне за увеличаване броя на заетите в частния сектор при подобряване на икономиката. Доказано е, че частният сектор предпочита да назначава тези, които вече работят, вместо тези които са безработни. (Авторът прави тези предложения през 2009 г. за излизане от рецесията)


Тези три предложения, наред с горните предложения за федералния резерв, министерството на финансите и Федералната депозитарна застрахователна корпорация (FDIC), и банковата система, бързо ще възстановят американската икономика към положителен прираст, пълна заетост и биха създали банкова система, подпомагаща определените обществени интереси, с по-малко изискуемо регулиране и, в същото време, със значително по-нисък системен риск, така присъщ на сегашната институционална постройка.

Преведе:
Райчо Марков
Ню Йорк









Няма коментари:

Публикуване на коментар